Помниш ли как играехме със теб
от зори до късен час?
Във виртуалното пространство
бяхме само Ти, Кю-Ай-Пи и аз.
Разменяхме си снимки дръзки,
делихме с теб един копнеж:
Да бъде или да не бъде
танцът огнен или да бъде само
крехко пламъче от свещ.
Странна беше нашата игра,
но я нарекохме любов,
нас един форум ни събра...
Кажи ми моля те: Ти беше ли?
защото аз не бях готов
да танцувам в ритъм бесен
и да целувам своето Ти ЕФ Ти,
а ти всеки път да почваш нова песен,
от която така силно да боли?
Някак не успя да разбереш,
че за мен това не бе игра
и че чувствата не са манежът,
на който като клоун допусна и се подигра
А сега се чудя, да се смея или да плача.
Не, ти не си виновна!
Сам превърнах се във жертва,
а теб превърнах във палача...

Никога не те прегърнах
и никога не ще...
Никога не те и зърнах,
нашата любов умря дете.
Но запазих сладки думи,
в сънищата те съзрях
беше ти неземна,
от красотата твоя
в глупак превърнах се
и ослепях...
Сега не виждам нищо
чернее поглед изтощен
и така ще бъде дълго, дълго,
защото няма те...
няма те до мен.

Така е и сякаш не е така,
когато затвори се порта
отваря се друга врата,
когато стопи се снега
изпод пясъка сух
извира бистра вода
и отмива всичко по пътя си.
Но когато умира любов -
с нея умираш и ти,
в твоят свят тя била е
единствена...
а ето, че тихо е
и вовеки мълчи.
Останал е споменът вял
да напомня за дните на радост,
нероден - като стон отлетял
и погубен във болка и ярост,
ще се връща със глас да шепти:
"Загубих те...
ако някога пак те открия,
ела, моля те... и прегърни...
и аз във скута твой ще се свия."

Денят потънал пуст,
облечен в паяжини,
забравен спомен,
недокоснат като къс,
погубена надежда
в океан от спомени.
Напира нещо в мен,
да извика, да крещи:
Обичам те! Обичам те!
Усещаш ли това? Дали?

С пламък мъждукащ,
в прохладната нощ
идваш в съня ми
и докосваш ме...
Аз леко настръхнал,
поглеждам към теб
за миг се събуждам
и целувам дъха ти...
Вперил очи,
протегнал своята длан,
разбулил мечти,
без капчица свян..
обгръщам те с обич,
а ти притискаш се в мен.
стонове сладки...
на две горещи тела
отпили вкуса,
на тази сладка роса..
извиват се бавно
изпълват нощта,
целуват се жадно
ръка във ръка...

Не ритъмът е грешен,
на туптящото сърце,
изразяващо копнежа
на едно дете,
посегнало към пламък,
то не сеща...
ни срах, ни угроза,
отправило наивен поглед
ще побърза да напише,
на Живота свойта проза...

Да!

Ще опари своята ръка.
ще изпита силна болка,
а, подир...
ще потопи я във вода
и ще познае мъдростта,
на огъня горещ...
но ще танцува със живота,
запалило в ръката свещ,
оставяща следи от восък
в стъпките човешки.
и ще гори свещта,
дорде...
ароматът на копнежа...
изпълва тялото с бодежки.

Прекрасно е твойто сияние,
омайни краски на пурпурна жар,
оставящи мен без дихание,
протегнал ръце към Божия дар.
-
Прекрасно е, да те познавам,
теб - изкусително-страстна жена.
На теб любов да дарявам,
за това ще живея сега.
-
Егоистът в мене проклинам,
прекършвам тез алчни ръце.
и усмивките свои разстилам,
по твойто любящо лице.
-
И вятър да си, ще те стигна,
така повелява душевният глас
във огъня твой да изригна,
в любов да превърна...
греховната страст...

Не веднъж съм вярвал
на сълзите на жена,
донесени от вятъра
на спомени, понесени
в мъгливи клони на тъга.
Не веднъж попивал съм,
сълзите на жена с уста,
напукана със кръв -
алено-червена болка,
отчаяние без капка стръв
за силната, нестихваща любов
за онзи сладък зов,
при повика на който
човек изправя се готов,
живота със смъртта да замени.
за тази болка аз говоря,
която днес не струва пет пари.
Такава е реалността жестока,
понякога без път се люшкаш,
изцяло в грешната посока,
мечтите свои гаснеш сам,
и палиш нов светлик,
пазиш със ръката плам,
и отново криеш своя лик.

В моменти на слабост,
когато сипе се дъжд,
изчезва благата радост,
просто така изведнъж.
Времето не е виновно,
че навлиза в сърцето
със гръм...
това е някак условно,
от душата зависи,
от нейния звън.

Човек е комплексна натура,
търси "любов", а често намира "тъга".
Това е защото ....
не са две думи, а само една

Прошепва тих вятър
на лунния  прах,
тайна далечна
за  изконния страх,
от звездите донесен
изпълващ тъма,
на свода небесен
целунал ръка,
спуснал се ниско
забулен във сянка
и все по-близко
със страшна осанка,
поглъща копнежи,
пронизва тела
с бодежи свирепи
от връх на игла.
...
Така някак зловещо
изглежда страха
на тялото тленно,
спиращ дъха.
Извиващ и гънещ
черна снага,
но колкото сила
да има сега
Духът на човек
Велик е – могъщ,
изпълнен със вяра,
дори вездесъщ.
В своето тяло
открил е искра,
покой е намерил
и стрък Светлина.

Отрони се...
мигла ефирна
от твоите очи,
понесе се нежно
и бавно потъна
там...
между две
плахи гърди...
точно там,
където аз
изпивах...
последните
капки роса
и впивах жадно
свойте устни за още...
Единствено тя
усети трепета,
който изпитах...